“BEN BABAMI HİÇ GÖRMEDİM...” Başlıklı makalemin Bulgarca tercümesidir.
Аз въобще не видях баща си.
Имах баща, но той никога не можа да ме погали по косата.
Имах баща, но той никога не можа да играе с мене.
Аз съм един турски гражданин, християнин, който е роден в Истанбул. Въпреки че съм член на "българската православна общност" в Турция, тези, които следят статиите ми знаят, че въобще не обичам България. Понякога е трудно да ме разберат. Винаги съм изкарал на преден план, че съм член на турската нация. Винаги съм критикувал християнските елементи живеещи в Турция, които не съумяват това и които смятат, че етническите им корени е причина да работят за интересите на други страни...
В „Деня на Бащата” (в Турция третата неделя на Юни) исках да споделя с вас. Както написах в началото на статията, аз не видях баща си и той не ме видя, но аз искам да ви разкажа за него:
Баща ми “Илия Чипоф” е роден през 1913 г. в село Пътеле (днес Agios Pandeleimon в Гърция) близо до град Флорина, който се намира в Егейска Македония. По това време Истанбул е бил любим център за македонските и българските и баща ми е бил изпратен при богат роднина, която да го издържа при следването му в "Роберт колеж" (днес Богазичи Университет). Баща ми завъшвайки "Роберт колеж" се е запознал с красивата и единстената дъщеря на семейство Чючюлиеви – “Благодатка”, която също е била от неговия роден край. Тяхната любов е била легендарна в Йеникапъ Аксарай и те са сключили брак през 1944 г. в Истанбул. През 1946 г., баща ми отива да посещава дядо ми “Пандо Чипоф”, който работи в Америка. След това посещение той и майка ми са се преселили в София.
На 31 Юли 1952 г., майка ми, която е била бременна за мене, е претърпяла сътресение, при многото лоши условия, в които е живяла в България не могла да се лекува и е била принудена да се върне при бащиното си огнище в Истанбул.
Така е започнал началото на кошмара.
Последните писма, които баща ми е изпратил на майка ми, са от 22 Септември 1952 г. и от 5 Октомври 1952 г. Тези писма идват едновременно в пощата в Аксарай. Това е и последния контакт на баща ми с майка.
И контактите с роднините в България не дават никакви резултати. Защото от страх от комунистическия режим хората са си мълчали или пък режимът им е затворил устата.
Баща ми е безследно изчезнал...
По-късно става ясно, че българските власти внезапно са задържали баща ми и го съдят.
Вина: „Бил арестуван в България с обвинение за шпионаж в полза на Република Турция, може да е наказан смъртно, няма данни ..." и т.н. и т.н.
(Този цитат е взет от 18-ти Първоинстанционен съд в Истанбул с досие № 1959/489)
На 3-5 Юли 1991 г. с Турската Делегация участвах на Турско-български бизнес форум, която се проведе в Пловдив. По този повод посетих и роднините си в София. Една много стара роднина ми каза следното:
„Провели са мним съд. И никого не допуснаха в съдебната зала. По това време чухме, че и ти си се родил. Видях баща ти за пръв и за последен път, когато се отвори вратата на съда. Вярвай ми сине, рискувайки живота си изкрещях: „Илия, Илия... в Истанбул ти се роди син, кръстен е на име Божидар” Баща ти се обърна към мен и ми се усмихна. Сине, много ме беше страх, въпреки това не можах да се въздържам, но не знам защо после нищо не ми сториха...”
Аз въобще не видях баща си.
Имах баща, но той никога не можа да ме погали по косата.
Имах баща, но той нигога не можа да играе с мен.
Но той знаеше за моето съществуване. Той не можа да ме кръсти, но се усмихна като чу името ми.
Баща ми няма гроб...
Или... ако има аз не зная...
Аз не знам дали баща ми има гроб някъде. Ако има, никой не можа да прочете молитва на гроба му и аз не можах...
Там, където са погребали, дали са сложили един надгробен камък? Аз и това не зная.
Там, където са погребали, дали са сложили един надгробен камък? Аз и това не зная.
България ми дължи един „Баща" и до последния си дъх няма да простя на българите.
Там, където са погребали, дали са сложили един надгробен камък? Аз и това не зная.
Аз не можах да видя баща си, на когото нося фамилията...
Да е честит на всички „Денят на Бащата”...
Божидар Чипоф
Истанбул
